Zoom Image

   Публикувам без корекции настоящия материал с източник legalworld.bg,
Отказът от правото на защита в наказателния процес е недопустим[1], но отказът на адвоката от приета защита е възможен.
Отказът от приета защита бе уреден в нашата наказателно-процесуална система в резултат на развитието ѝ след 1948 г. и засилването на защитната функция в противовес на обвинителната[2]. Той не е предвиден в НПК от 1952 г. (отм.). При действието му авторитетни адвокати поддържат, че отказ от приета защита не е допустим, защото това засилва обвинението и е в противоречие с принципа, че защитникът трябва да остане в процеса, за да отстоява позицията на защитавания, дори ако не е съгласен с нея[3].
За пръв път отказът от приета защита е предвиден в чл.71 от НПК от 1974 (отм.) и съдържанието му по същество е същото както в чл.95 от НПК от 2005 г. Той е мярка за самостоятелност и възможност за назначения или упълномощен адвокат да напусне процеса, без да увреди защитаваните интереси.
Адвокатската защита е система от процесуални действия, произтичащи от чл. 99 НПК и гаранция защитаваните лица да получат правата си. В този смисъл, отказът от поета защита е действие на крайна необходимост, макар това да не е нормативно изказано. Чл.100, ал.3 НПК не препраща към чл.95 НПК в отношенията на повереник-частен обвинител и граждански ищец, но това не означава, че отказът от защита е недопустим или невъзможен при тях.
Чл.95, изр.1-во НПК съдържа едновременно забрана за неизпълнение на поето задължение за защита и отмяната ѝ. Законовата лаконичност води до неяснота в границите на изключението - "...ако стане невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини...". Встъпването на адвокатската защита в процеса трябва да отговаря на законовите изисквания, но реалното ѝ упражняване е обвързано с изискването да не ѝ се пречи в осъществяване на нейната цел - "Нито един невинен да не бъде осъден и нито един доказано виновен да не бъде несправедливо наказан." Отказът не е свързан с преценка на адвоката, когато реши да напусне процеса и да отказва изпълнение на поетия ангажимент, освен ако възникнат непреодолими препятствия извън негов контрол. Отказът от приета защита не е право на адвоката извън посочените в чл.99 НПК, а задължение да се оттегли от процеса, за да не постави под заплаха или да увреди правото на защита на обвиняемия[4].
Глава Х от НПК за участието на адвоката в наказателния процес и условията за напускане на същия не изключи въпросите без отговор.
Неяснотите за приложните хипотези на отказа по чл.95, ал.1,изр.1-во НПК са извън отвода на адвоката по чл.92 НПК. Основанията за отвод са други обективни пречки за участието му в процеса. В обхвата на отвода на адвоката, а не на отказа от защита, са случаите, при които адвокатът не може да продължи участието си като защитник в процеса, когато е загубил завинаги качеството си по Закона за адвокатурата (ЗА). До същия резултат води и временното отстраняване на адвоката от упражняване на професията, следствие влязла в сила дисциплинарна санкция по чл.133, ал.1,т.4 и т.5 ЗА.
Не се нуждаят от анализ случаите, в които заболявания или отсъствието на адвоката от страната за продължителни периоди от време налагат своевременен отказ по чл.95 изр.1-во НПК. Отсъствието на адвоката не може да бъде причина за отлагане на делото[5]. При защита по пълномощие, но не и при защита по чл.94,ал.1,т.8 НПК, нарушаване на контакта между адвокат и обвиняем при отсъствие на последния може да предизвика отказ от приета защита, при необходимост от промяна в основните защитни линии с оглед получените нови доказателства. При възникване на противоречие в хода на процеса в интересите на двама обвиняеми, защитавани от един адвокат, също може да се стигне до отказ от приета защита. На всеки от обвиняемите трябва да бъде предоставена пълна възможност за осъществяване правото му на защита[6].
Позицията на защитника, като страна в наказателния процес, е отговорна и свързана с множество конфликти, предизвикани от мандатните правоотношения и от правоотношенията с органите на досъдебното производство и съда. Те пораждат дискусии във връзка с отказа от приета защита.
Систематичното разположение на чл.95 НПК преди чл.98 НПК поражда въпроса "Дали и кога противоречията в отношенията на адвокат и представлявана страна[7] могат да доведат до отказ от приета защита?".
При двете хипотези се засягат случаи, свързани с проблеми в правоотношенията между титуляр на правото на защита и неговият процесуален представител с мандат за цялостна дейност по делото[8].
Вътрешното убеждение на адвоката управлява решенията му при двете норми, но в единия случай съдържанието му е насочено към упражняване на права-задълженията по чл.99 НПК, а в другия към обвързаните ограничения на правата на защитата, посочени в чл.98 НПК, доказателствата, закона и позицията на обвиняемия, дали признава или отрича участието си в инкриминираното деяние[9]. Вътрешното убеждение на защитника не е тъждествено с убеждението на прокурора или съдията[10]. То е мнение, включващо съмнението в тезата на обвинението, в правилното установяване на фактите или годността на доказателствата, което непрекъснато се развива и съдържа оценки и предположения за престъплението. Предметът на доказване е богат на възможности за защита, свързани с въпросите, на които трябва да отговори разследването на престъплението, а защитата да анализира и провери - кой, с кого, на кого, кога, къде, какво, как, защо и при какви обстоятелства върши[11].
Адвокатската защита търпи ограниченията на чл.98, ал.1 НПК. Позицията на защитника трябва да почива на доказателствата и закона. В този пункт могат да възникнат противоречия и адвокатът следва да отхвърли исканията на обвиняемия при защитата да наруши закона, да манипулира доказателствата, да си служи с персонални нападки и т.н. При такъв конфликт с обвиняемия, ако не може да бъде преодолян, за използване на неправомерни способи[12], защитникът има право да откаже да удовлетвори исканията му и да продължи защитата в законовите рамки. Такива принципни противоречия между адвокат и обвиняем не се решават от чл.98, ал.2 НПК, относим към разногласия и колизии по основните линии на защитата, а не до изпълнение на закона и затова адвокатът може да направи отказ от приета защита в хода на процеса по чл.95,изр.1-во от НПК. Адвокатът няма право да си служи с незаконни средства и с пречещи на разследването[13].
Стилистиката на чл.98, ал.2 НПК създава практически проблеми. Чл.98, ал.2, изр.1-во НПК не изяснява какво следва да се разбира под "да съгласува основните линии на защитата". В чл.98, ал.2, изр.2-ро НПК е смущаващо, че основните линии на защитата са "предложени от обвиняемия".
Законовите изрази са опростяване на сложната система на защитата, която не може да бъде оценявана по един или няколко критерия и за която обвиняемият няма никаква представа. Затова той не е в състояние да предложи основни линии на защитата. Съгласуване, като одобрение на насоки на защитата, е възможно, ако обвиняемият разполага с необходимия обем знания като защитника или специални, които са нужни за разследването на някои видове престъпления. При действието на НПК 1952 г. (отм.) се поддържаше, че има основна защитна линия - за участие или неучастие на обвиняемия в инкриминираното деяние[14]. Днес законодателят говори за защитни линии, т.е.повече от една, но не е ясно кои са те. Може да се предполага, че те са производни на основната.
Според мен,"съгласуването" е повече постигане на непротиворечива позиция на адвокат-обвиняем по някои въпроси, свързани с участието на обвиняемия в инкриминираното деяние. А именно: процесуалното поведение на обвиняемия - да дава или да не дава обяснения, отношението към всички обвинения от фактическа страна и други обвиняеми с противоречиви интереси, дали да има пълно съдебно разследване или съкратено съдебно следствие и/или споразумение с обвинението по наказанието. Това считам, че са основни линии на защитата.
Разясненията, които обвиняемият получава от адвоката си за отношението му към общата и частните версии и кои факти са в полза и вреда на обвиняемия, и какви доказателства счита, че следва допълнително да се представят, според мен, са извън обхвата на основните линии на защитата и са въпрос на професионална самостоятелност. Затова, когато обвиняемият иска да наложи на адвоката си своето виждане за средства и методи на защита, искания по доказателствата и събирането им, както и за правната интерпретация на фактите в модела на престъплението, т.е. по всички въпроси извън основните линии на защитата и навлиза в пределите на оперативната самостоятелност на адвоката, той има право на отказ от приета защита по чл.95 изр.1-во от НПК.
Тези конфликти не могат да се решат по реда, предвиден в чл.98, ал.2 НПК. Тук става дума за активно пречене от обиняемия чрез непрекъсната намеса в провежданата защита от адвоката му, извън основните защитни линии. Адвокатът по време на процеса не може да провежда защитата, ако е в постоянен конфликт с обвиняемия по всички въпроси, които повдига обвинението. В такъв случай, ако обвиняемият не направи отказ от защитника, защитникът има право на отказ от приета защита по чл.95 НПК.
В отношенията адвокат-обвиняем, може да се обобщи, че в случаите на противоречия, които са извън основните линии на защитата и когато обвиняемият има претенции към защитника си в нарушение на закона или те не съответствуват на събраните по делото доказателства, довереникът може да направи отказ от приета защита по чл.95 изр.1-во НПК, поради това, че тези конфликти не могат да се квалифицират по чл.98, ал.2 НПК.
Сложна е преценката на обосноваността и законосъобразността на
отказите по чл.95 изр.1-во НПК при колизиите, които настъпват в досъдебната и съдебна фаза на процеса в правоотношенията между адвоката и органите по разследване или съда в зависимост от избора му на процесуално поведение-активно или пасивно. Те са следствие от действията на защитника[15] за ангажиране на доказателствени средства за установяване на поддържани от нея версии, свързани с предмета на доказване или откази на съответните органи да запишат точно в протоколите исканията, бележките, възраженията и зададени въпроси от защитата. В съдебната фаза могат да настъпят остри стълкновения с председателя на съдебния състав, поради неправомерно налагане на множество санкции към адвоката по чл.266, ал.2 НПК, което може да предизвика израждане на процесуалните правоотношения в междуличностен конфликт[16].
За да отговорим на въпроса кога са налице условия за отказ от приета защита по чл.95 изр.1-во НПК в досъдебната и съдебна фаза на процеса, трябва да го свържем с отговори на други въпроси. Един от тях е "Може ли и кога нарушаването на процесуалните права на адвоката по чл.99 НПК от разследващите органи или съда да представлява нарушаване на правото на защита и основание ли е за отказ по чл.95 изр.1-во НПК или е само основания за жалба?"
Чл.55, ал.1 НПК определя правото на адвокатска защита като част от правото на защита на обвиняемия и нарушаването на това право води до нарушаване на целия комплекс от права, включени в правото на защита[17]. По същия начин се поставя въпросът и с правото на защита на пострадалия, като частен обвинител и граждански ищец. Само посочените страни в процеса могат да решат да се възползват или не от адвокатска защита или да се откажат от нея. При задължителната защита законодателят е решил, че в случаите на чл.94, ал.1 НПК тя е абсолютно необходима за гарантиране правата на обвиняемия и не може да бъде освободена, а само може да бъде сменен защитникът[18]. Приема се, че професионалният защитник встъпва като страна, не за да подмени личната защита на обвиняемия, а за да я "допълни и засили"[19]. Същият автор допълва, че предоставените от закона права на защитника в действителност са негови процесуални задължения, които той трябва да използва максимално в интерес на обвиняемия[20].
От направените уточненията следва, че нарушенията на процесуалните права по чл.99 НПК на адвоката са създаване на пречки за осъществяване на функцията на защитата и е нарушение на правото на защита. Нарушенията могат да бъдат както основание за обжалване на действията на органите на досъдебното производство или съда, така и основание за отказ от приета защита по чл.95 изр.1-во НПК. Считам, че всяко нарушение може да предизвика прилагане на крайни мерки, ако води до празноти в установяване на значими релевантни факти от версиите на обвиняемия, опровергава версията на обвинението или годността на представените доказателствени средства, както и тези, които водят до изменение на правната квалификация с прилагане на по-благоприятна за обвиняемия санкция[21]. Нарушенията на правата на защитника могат да бъдат едно или няколко и значението им трябва да се оценява с оглед състезателното начало и равенството на средствата за изпълнение на задачите на защитата особено в съдебната фаза като централна (чл.7, ал.1 НПК). В чл.95, изр.1-во НПК се говори за обстоятелства, но считам, че нарушенията на правата на защитника са такива обстоятелства.
Законът мълчи и за вида и качеството на нарушенията на правата на адвоката. Във всички случаи отказът на адвоката от приета защита е обоснован и законосъобразен, когато има системно пречене за осъществяване на признатите му права-задължения от чл.99 НПК. Чл.95 изр.1-во НПК не поставя изискването да бъде направен отвод на разследващите по чл.53, ал.1 НПК, чл.47, ал.1 НПК, чл.29, ал.2 НПК преди да бъде заявен отказът от приета защита от адвоката, макар че професионалните защитници винаги прибягват до тази последна мярка, за да бъде възстановено законосъобразното протичане на процеса. Не следва да има спор, че извършвани действия или бездействия на органите на досъдебното производство или съда, създаващи пречки за изпълнение на задълженията на адвоката в процеса, могат да послужат като основания за жалба срещу тях, но адвокатът не е длъжен да изчаква
процесуалния момент за жалба. Той може да си послужи и с отказ от приетата защита по чл.95 изр.1-во НПК, когато не разлполага с процесуален способ за отстраняване на нарушения на процесуалния закон.
На застъпваната теза може да се възрази, че предвид глава ХХІ НПК има две инстанции по същество на спора и че извършените спрямо защитата нарушения могат да бъдат отстранени от въззивната инстанция.
Считам, че главните усилия на защитата са насочени в съдебната фаза на процеса, защото само в нея може да се преодолее заложеното в досъдебното производство неравенство между страните и затова адвокатът няма право да пропуска нито една възможност, за да осигури материалното съдържание на правото на защита на обвиняемия, когато съдът с действията си дава възможност за доминиране на процеса от обвинението. Такива са случаите, в които съдебният протокол не се води точно, не се осигурява звукозапис на заседанието, поради "липса на техническа възможност", отказва се поправка на протокола, не се осигурява разпит на защитен свидетел чрез конферентна връзка и звуков модулатор. В този списък са и редица други "невинни" нарушения на процесуалния ред, гарантиращи правото на защита на обвиняемия. Липсата на необходимото техническо осигуряване по чл.311, ал.3 НПК при провеждането на съдебното следствие и отказите на съдебния състав за внасяне на допълнения или поправки в протокола водят до невъзможност следващите инстанции да установят нарушенията, допуснати от първата.
Значението на отказа от приета защита не е еднакво в двете фази на процеса, както и проявленията на началото на състезателност в тях.
В процесуалното състезание между обвинение и защита в досъдебното производство, дори при участието ѝ от момента на задържане на обвиняемия, защитата е по-слабият, догонващ разследването. Към това, ако добавим общото незадоволителното качество на полицейското разследване[22], относително пасивното поведение на защитата, диктувано от правилото на въздържание (in dubio abstine)[23], в края на досъдебното производство се получава обща нерадостна картина за правата на обвиняемия с надежда за решаващ прелом в нея в съдебната фаза. Затова в досъдебната фаза отказът от приета защита е повече теоретична възможност.
Защитата разчита, че, заложеното в подготвителната фаза на процеса фактическо неравенство на страните, ще се преодолее с разгръщането ѝ в пълен обем в централната съдебна фаза. Тя счита, че съдът е гарант за законността и правата на обвиняемия и другите участници в делото. Затова оценките и реакциите на адвокатите са остри на действията и поведението на съда, с които се отказва допускането на доказателстгвени средства или въпроси към свидетели и вещи лица по делото.
От друга страна съществуват сериозни различия в гледните точки на защитата и съда по въпроса за съдебното следствие. Съдът основно е зает с проверка на версията на обвинението, изложена в обвинителния акт и представените към него доказателства, докато вниманието на защитата е насочено не само в тази посока, но и в посока на издигане и доказване на други версии, които намаляват или изключват отговорността на подсъдимия. В повечето случаи, защитата не довежда до знанието на съда своите възражения и версии, като използва отговора по чл.254, ал.3 НПК. Обосноваването на исканията по чл.275 НПК не може да замести цялостно изложение на позицията на защитата. Обикновено това не е и възможно. Подходът на защитата към обвинението и съдебното следствие е конкретен и не може да почива на типизирани образци. Тази неяснота и "претоварване" на съдебното следствие със задачи е един от основните източници на противоречия в отношенията съд-адвокати.
Не може да бъде съставен изчерпателен списък на случаите на драстично нарушаване на процесуалните права на адвоката, но обичайните са отказ на среща насаме със задържания[24], непоказване на всички събрани доказателства, подкрепящи обвинението при предявяването му, откази да се впишат или допуснат искания за доказателствени средства, свързани с пълнота на разследването, оборване на версията на обвинението или опровергаване на неверни доказателства, непредоставяне на време за подготовка на защитата при изменение на обвинението по време на съдебното следствие, неоснователно прекъсване адвокатска пледоария. При такива нарушения на правата на защитата, по-добре отказ от защита, отколкото отказ от правосъдие за обвиняемия. Защитата не може да бъде пълноценна, ако нейните доводи не се подкрепят с доказателства. Само верни разсъждения, изказани съмения или предположения за обвинението не са достатъчни, за да успее каузата на обвиняемия[25].
Необходимостта от внимателна преценка на исканията на защитата при всяко разследване се диктува от особеностите на случая и от възможностите за изследване на следи с различен произход, които предоставя бурното развитие на криминалистичните техники, наречени в САЩ "съдебна наука"[26].
В заключение, отказът от приета защита на адвоката е обоснована реакция срещу създаваните му пречки за изпълнение на професионалните задължения с неправомерни искания или действия на обвиняемия, разследващи, прокуратура и съд, които превръщат защитата в театрален декор, а реалната сила на правосъдието - в обществена бутафория. С отказа си адвокатът защитава авторитета на правосъдието[27].
Източник: legalworld.bg
________________________________________
[1] Ст. Павлов "Осигуряване на гражданите право на защита в наказателния процес на НРБ" БАН,София, 1986 г., с. 59 ;
[2] Ст.Павлов "Развитие на наказателнопроцесуалната система на Народна република България на съвременния етап" БАН,София,1976; Р.Радева"Правото на защита на обвиняемия в наказателния процес на НРБ",НИ,София, 1985, с.17-18 .
[3]ЛевЛевков, Кирил Георгиев, Димитър Денев, Петър Корнажев, Христо Ал. Паскалев "Адвокатската защита в наказателния процес", изд. НИ, София, 1970, стр.55
[4] Р.Радева - цит.съч. с.18, свързва отказа от приета защита с невъзможност на адвоката да изпълни задълженията си по чл.27 от Указ №1846/ 1974 г./отм./ за адвокатурата, без подробни разяснения на становището си.
[5] Ст.Павлов-цит.съч. с.60 ;
[6] т.6 от ППВС № 6/ 1978 г.
[7] В този дух решение № 100 от 19.02.2013 г. на ВКС III н.о. по н. д. № 21/2013 г.
[8]Лев Левков, Кирил Георгиев, Димитър Денев, Петър Корнажев, Христо Ал.Паскалев "Адвокатската защита в наказателния процес" изд. НИ, София,1970, стр. 72
[9]Цит.съч, стр.58
[10] Цит.съч. стр.58
[11] Коллектив авторов "Практика адвокатской деятельности, 2-е издание" под редакцией И.Л.Трунова- Москва, Юрайт, 2013, с.606
[12] Цит.съч. стр.47-49 и Ст.Павлов- цит.съч.стр.176-177
[13] E.П.Ищенко, Н.Н.Егоров "Криминалистика для следователей и дознавателей; научно-практическое пособие" Москва,"Контракт инфра-М",2013, стр. 454-459
[14] Лев Левков,Кирил Георгиев,Димитър Денев,Петър Корнажев,Христо Ал.Паскалев "Адвокатската защита в наказателния процес" изд.НИ, София,1970, стр.58
[15] Цит.съч. стр.76, 81.